Начало Актуални новини Издателство Галерия Архив Контакти Връзки
27.11.2018 г.

ЗЕМЕДЕЛСКАТА ЗЕМЯ НА БЪЛГАРИЯ НЕ Е СТОКА. ТЯ Е ДЪРЖАВНА ТЕРИТОРИЯ!

Тодор ПРЕДОВ

Около 20 октомври 2018 г. в продължение на няколко дни българска правителствена делегация,  ръководена от г-н Б. Борисов премиер на Република България посети Обединените арабски емирства и Египет. В състава на делегацията влизаха и г-ж Екатерина Захариева – министър на външните работи и г-н Владислав Горанов – министър на финансите. Съобщенията в медиите за целта на посещенията бе охарактеризирана най-общо като укрепване и развитие на двустранните отношения, разширяване на  икономическите връзки,  борбата с тероризма и пр. Конкретни договорености не бяха оповестени, подписани конкретни договори и споразумения не станаха достояние на широката общественост. Както се казва, „всяко чудо за три дена”! Месец по-късно бе вдигната частично завесата за посещението от Н.Пр. Мериям бинт Мохамед Сайед – Ал Мхейри, принцеса, а от м.октомври 2017 г. министър за продоволствената сигурност на емирствата. Това се случи в интервюто дадено на журналистката г-жа Ирина Цонева, излъчено по БНТ на 19.11.2018 г. в централните новини. Нейното посещение  у нас е продължение на  разговорите на най-високо ниво между премиера Б. Борисов и  престолонаследника на Абу Даби принц Зайед, по темата храни и сигурност. В интервюто принцесата заявява: „Продоволствената сигурност за която отговарям е сред националните приоритети на ОАЕ. Ние внасяме 90% от  храните си, не сме богати на  водни ресурси и обработваеми земи и затова имаме интерес от диверсификация на източниците и трябва да работим с повече страни. В тази връзка разглеждаме България като страна с огромен потенциал, защото Вие  сте известни с вашите  изключително вкусни и здравословни храни.”. На обширния въпрос на журналистката: Вие със сигурност сте запозната с идеята на премиера за така наречените хранителни хъбове на Балканите, където с общи усилия и от останалите страни в региона могат да се  предложат работещи проекти в земеделието, животновъдството и производството на храни, които да заинтригуват и ОАЕ ?, Н.Пр. Мериям ал Мхейри отговаря: „ За мен Балканският регион е като фризерът на Европа. Вие имате плодородна земя, много възможности за производство на храни. Огромен потенциал виждам и във вашите стопанства за производство на шафран, продукт който ние  консумираме много. Имате висококачествено животновъдство, което представлява интерес за нас, произвеждате и изключително розово масло, ние пък обичаме  парфюмите, за част от които  това масло е продукт. Така, че  един скорошен двустранен бизнес форум би дал широка платформа за обсъждане на конкретни проекти”. В интервюто  Н.Пр. Мериям ал Мхейри  посочва още, че ОАЕ имат интерес към закупуване на земеделска земя в България и заявява, че  България  също би била заинтересована от такава инвестиция. Освен това изтъква, че има сериозен потенциал в развитието на двустранните отношения в областта на туризма.


20.11.2018 г.

ПОСЯГАТ НА ВЕЧНИЯ НАЦИОНАЛЕН СИМВОЛ – „ШИПКА“

О.з. полк. Георги Й. ГЕОРГИЕВ

О.з. полк. Георги Й. ГеоргиевПрез 2007 г. в три поредни броя на столичен седмичник и в един регионален вестник се разгърна дискусия за името на връх Шипка. След моята статия „Символ на свободата“ бе поместено противоположно становище от Стойко Стойков и Георги Чорчопов. Отговорих им със статията „Шипка не се измерва в метри“. 

Великият Иван Вазов пише знаменитото стихотворение „Опълченците на Шипка“ през 1883 г. Той добре знае, че най-високия връх се нарича Свети Никола. Преди да възкликне: „О,Шипка!“ неговата талантлива ръка е написала 28 неповторими поетични стихоредове. Да си припомним: „...в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно, що гордо разтупва нашите гърди...“ И още: „…там нейде навръх планината, що небето синьо крепи с рамената“. И защото „в Балкана има един спомен, има едно име, що вечно живей и в нашта исторья кат легенда грей, едно име ново, голямо, антично...“

13.11.2018 г.

КАКВА ТИ НОСТАЛГИЯ! – ТА НИЕ ИЗЧЕЗВАМЕ


Тодор ПРЕДОВ


 В почти  всички български средства за масова информация, наред с повсеместното затъмнение на реалните проблеми пред обществото и държавата, дезинформацията, фалшивите новини, цензурата и самоцензурата на журналистите, често се застъпва тезата, че  отделните примери и резултатите от предишния социалистически период до 10 ноември 1989 г. са резултат на …носталгия по едно отминало време. Но безпристрастните резултати от статистическите данни на сериозните научни изследвания напълно опровергават  тези твърдения. Най-пресен пример за това е изследването на БАН, представено от доц. Г. Бърдаров на пресконференция проведена на 18 октомври 2018 г. Чрез проследяване на демографските тенденции в България от началото на ХХІ век, т.е. за последните 18 години, се прави прогноза за  следващото десетилетие. В изследването се подчертава, че най-големия проблем за страната е изключително бързото намаляване на държавно български етнос, образуващия - с един милион, наред с увеличаването на т.н. „ромски”, който към 2050 г. ще достигне 1.3 милиона души, както и във възрастовата структура на населението. Прогнозата е, че само след 12 години от картата на България ще бъдат заличени 20 % от селата, понеже ще останат без нито един жител и по същество 60% от територията ще бъде обезлюдена. Като най-застрашени се очертават населените места в пограничните и планинските райони.  Основната част от населението ще бъде концентрирано в 6 големи града: София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе и Стара Загора. Тук ще добавя своя спомен от прогнозите в плана Ран-Ът, а по-късно на ЦРУ, че населението ще се „стопи” до около 5 милиона души, съсредоточено най-вече в няколко града, а в страната ще вилнеят цигански банди, поради което придвижването ще се осъществява с въоръжена охрана ?!....

16.10.2018 г.

ОТ ОЦЕЛЯВАНЕ КЪМ ОСМИСЛЯНЕ


Проф. Евгени ГИНДЕВ


Какво е съвременна България, ако излезем извън рамките на абстрактните разсъждения ? Корумпирана държава. Дискредитирана власт. Разделен народ, където от едната страна са бедните, гладните, онеправданите, левите и русофилите, а от другата „хубавците”, „интелегентните”, успелите, богатите, западниците, антикомунистите и русофобите. Няма общонационален лидер.Липсва общонационална идея. Липсва всичко, за което може да се изпитва национална гордост, а не срам. Няма личност, след която да тръгне народа и остатъците от армията. Нима някой наистина мисли, че при нужда хората ще тръгнат да защитават някакви символи, нямащи никакво реално съдържание ? Каква държава е тази, която основава своето бъдеще на европейските подаяния и се издържа за сметка на пенсионерите. Наистина ли има хора, които се надяват ЕС и НАТО да ни защитят и да ни помогнат в дни на върховни изпитания ?

 
 

16.10.2018 г.

СМОКИНОВИЯТ ЛИСТ НА КРИВОРАЗБРАНАТА ДЕМОКРАЦИЯ


Петко ПЕТКОВ


При своето слизане към Земята, Малкият принц на Антоан Дьо Сент Екзюпери пита краля на една планета може ли да заповяда на Слънцето да спре. „Мога, отговаря кралят, но не бива да се отдават неразумни заповеди“. Погледнати от този ъгъл, директивите, нормите, критиките и ултиматумите, с които ЕК засипва някои от страните членки на ЕС, са също толкова неразумни, колкото и опитът да се спре небесното ни светило.



страница: 1  2  ...  46  47 
22.09.2017 г.

Тодор Живков: "Има един... Той България като чифлик ще я продаде"

Минчо МИНЧЕВ 

 

Връщам се там, където приключих наполовина своя разказ за срещата ми с Тодор Живков на 11 септември 1996 г. Накрая споменах и Москва и вече си мисля, че моето писание досущ заприличва на руска матрьошка: разказ в разказа, че и още един в добавък. Но така е в живота. Отдавна съм наясно, че нищо в него не става случайно и само за себе си. Колкото и несистемна да изглежда подредбата на случки и преживявания, в края на краищата излиза, че всичко е подчинено на удивителна закономерност и целеполагане, на една желязна логика и последователност. Тъкмо затова и споменах, че в онзи ден, на 12 ноември 1976 г., за втори път почувствах как омекнаха колената ми. Тодор Живков на сбогуване изрече сакралната препоръка за моя по-нататъшен път в живота, в смисъл, че нямало нищо по-достойно от това да карам влакове и да пиша такива стихове. Първият партиен и държавен ръководител, чиято дума не ставаше на две, си замина и увлечен и вглъбен в неразборията и шумотевицата на т. нар. мултипликационен подход, който тогава го занимаваше, едва ли можеше и да се досети дори, че всъщност в своята добронамереност и оценка е произнесъл една неотвратима присъда над моя съкровена тайна и мечта.

 

С две думи, налага се в този мой разказ в разказа да отворя страничка, и за кратко макар, да защриховам тогавашната двойствена същност на собствения си живот. Бях локомотивен машинист, дръзнал пряко безсъници, скорости и разстояния, да поеме по нелекия път на избраниците на словото. Поетът Андрей Германов ме бе наградил в един анонимен национален конкурс, а след като любимият ми поет е преценил, можех ли да не оправдая доверието му! По-трудно ще е за читателя – нему дължа извинение, но ако все пак съм спечелил поне неговия интерес, надявам се, ще дочете това мое свидетелство до края, в което разбира се, не аз, а Тодор Живков е истинският субект на историята, докато моя милост е само нейният неизкушен от славата за изключителност свидетел.

Дължа това ново отклонение и заради своите бивши колеги, защото малцина са тези, които познават характера на техния труд и бит, особеностите на тяхната професия, отговорностите им в един свят, който обикновено остава скрит зад декорите на една привидна романтика. Тя може, разбира се, с колелата да нареже мрака на катранени филии, но обикновено не е в състояние да изправя релсите, които понякога така се извиват, че всъщност целият ти живот тръгва накриво - много често незаслужено, още по-често неочаквано и несправедливо.

Децата на моите колеги порастваха без тях, жените и любимите им ги чакаха или недочакваха, а те, зад един голям като слънце прожектор, с ръка на контролера и с друга на кран машиниста, трещяха над мостове, прострелваха тунели, премитаха безсънни и безлюдни перони и гари, и само огромният пунктир на влака с тъмно и светло бележеше, че всяко разстояние има край и че край има всяка отдалеченост. Аз никога няма да забравя задъхания ритъм на този свят на прости радости и отговорности, вкуса на хляба, скъперническата целувка на умората, сладостта от съня до следващия влак, зелените светлини на светофарите и цигарата, къса като въздишка в крайната гара след дългия път. Аз никога няма да забравя кръговрата на този безподобен свят, в който е невъзможно да издържиш, ако не си разбиран и обичан, и винаги ще помня спартанската суровост на стаите за почивка, наричани резервни, мириса на кожената машинистка шуба, с която щом се завиеш, мигом те кара да заспиш и да откриеш, че най-сладкият сън е най-краткият, също като любовта в стихотворението на Божидар Божилов – най-истинска е кратката любов!

Ритъмът на онова желязно мъжко всекидневие, което помня и с което се гордея, отдавна е вече сменен. Деиндустриализацията на България и все по-обширните територии на българската бедност, безстопанствеността и грабежът, крушението на активи и човешки съдби, умишлено разчлененото единно тяло на железницата, отсъствието на производства и товари белязаха БДЖ с тежкия печат на една диагноза с предизвестен летален край. Нашият нов горски, както се знае, не прощава. Няма при него подборна сеч, сечта е до голо или до изживяване. Затова локомотивите, ако не се самозапалят до крайната гара от старост, умора и износеност влачат все по-унило по два-три вагона, които все по-малко наподобяват на влаковете, които сме возили с моите колеги. И на човек все по-трудно му става да се ориентира дали е реч за БДЖ, или за някаква немощна кранта, която са натоварили с траурната процесия да извозва пасивите и това, което е останало от някогашната железничарска съдба и слава.

С тези думи, разбира се, не въздишам по своята отминала младост. Те са само зарисовка и щрих в онова мое всекидневие на сладка умора и вдъхновение. И ако стиховете все пак се раждаха навъсени, причините за това ги е изтъкнал още великият разстрелян огняроинтелигент. Действителността, в която преживяваме, ни връща без уговорки към неговите песни и изводи, а това активизира до припадък платените му днешни новоубийци и отрицатели. Така че с късна дата аз няма да обяснявам живота си. Важното е, че имаше достатъчно основания да се опитвам да обърна неговата стрелка и той да смени коловоза. Но съществуваха и причини това да не бъде лесно. Съществуваше ред и йерархия, предпочитания, литературна служебна артилерия, наричана критика, усойни мълви, нашепвания, съображения, почти винаги извънлитературни, нискочела подозрителност, идейна догматика и пр., и пр. Според очакванията, работникът освен материални блага бе призван да създава и духовни ценности и това би било чудесно, ако не беше изискването за възторг, жизнерадост и оптимизъм. А бяха времена, когато славният Съюз на българските писатели се бе превърнал неусетно в съюз на синовете на българските писатели, което преведено означаваше, че писател се става, ако си издънка на литературна фамилия.

Иначе ти се налагаше да изпиташ не само неотстъпчивата съпротива на белия лист, което си е в реда на нещата, но и чара на всички сцили и харибди. С две думи, без литературни приятелства, без литературен кръг, без земляческо рамо, без опората на студентски и университетски съзаклятия, школи и компании, беше особено трудно, да не кажа невъзможно. Блуждаещи електрони като моя милост обикновено угасваха в стремежа си „да пробият” без магнетичното ядро и благородния жест на някой изтъкнат литературен авторитет, който като Павел Матев например можеше щедро да обяви „млади кончета пият вода”.

Много писатели бяха казвали добра дума за мен и друг път аз непременно ще намеря повод да ги спомена и да им благодаря. Сега обаче се връщам към оня случай, когато очаквах във в. “Литературен фронт” да се появи подборка от мои стихове. Вестникът излизаше в четвъртък, но още в сряда следобед се появяваше при портиера на ул. “Ангел Кънчев” 5 и всеки по-нетърпелив автор можеше да си го вземе от бай Боян. В него следобед закъснях, трябваше да поспя, преди да поема нощния пътнически влак за Видин – 52 потегляния и спирания, 52 предупредителни и 52 входни сигнала, повтаряни на глас, входни и изходни стрелки, изходни и обратни сигнали и пр., и пр.!.. Та когато отидох при бай Боян, вестникът вече бе свършил и аз слязох в ресторанта с надежда да видя някои от моите връстници, да чуя отзив или поне да зърна публикацията. Порядките бяха такива, че не можеше да седнеш на всяка маса. За радост, още с влизането видях, че вдясно, съвсем до стената, бяха трима мои приятели - писателят Илия Богданов и поетите Георги Белев и Марин Георгиев - да, същият, който сам, като един литературен херострат, години по-късно записа името си в черния пантеон на ругателите на Вапцаров, стана автор на позорния опус  “Третият разстрел”. Отдавна съм го отписал, но както се казва, бог да е с него. Имаше свободен стол, зарадвах се и седнах. Разполагах с не повече от 15-20 минути. Никой обаче не отвори дума за вестника, камо ли за моята публикация. Почти бях готов да си тръгна, когато на масата се появи литературният критик Максим Наимович, човек с особен хумор и с винаги добре изострен, та чак разцепен език. Той сложи ръка на рамото ми и най-демонстративно обяви: “Имам честта и поръчението от вицепрезидента на НР България да те поканя на по-талантливата маса”. Зад гърба ми, в ъгъла, опрял гръб към стената, под картината на Георги Трифонов, зам.-председателят на Държавния съвет Георги Джагаров начеваше, както и се оказа, един от своите прочути запои. Смутено благодарих, Максим Наимович се върна на масата на Джагаров, а аз няма да кажа какво си повтарях на ум, защото Анжел Вагенщайн понякога разгръща “Зора” и ако прочете написаното, няма да ми се размине неизличимото клеймо „антисемит”. Така или иначе, на покана от името на Джагаров, никой не биваше да отказва. Понадигнах се, Илия Богданов дори ме окуражи и аз преминах разстоянието от няколко метра с чувството, че в ушите ми всички еврейски пророци, подобно на онзи хор на евреите от операта “Набуко”, дружно припяваха, че не остава добро ненаказано. Вече приближавах, когато Джагаров се изправи с чаша в ръка, висок, с бяла риза, без вратовръзка, наметнал сакото на тъмния си костюм, и чух неочаквано за мен, с прочутата Дгжагаровска отривистост да казва: Който цени моето мнение, моля да стане прав и да вземе чаша! Някои с неохота се изправиха, други направо реагираха по войнишки. Ресторантът утихна, а аз гледах игривите пламъчета в очите на Джагаров, леката руменина, избила в лицето му, и следях устните му, плътни и червени, през които думите се нижеха топли и щедри, ласкави и окуражителни. Накрая големият поет предложи на компанията да пият за моя скромност.

Какво са си казвали на ум тези, които чуха думите на Джагаров, не знам. Но и години по-късно все усещах като електроженен съсък неискреността на едно притворство и отчуждение. Лесно ли можеше да се прости добрата дума за друг, ако ти си останал незабелязан, а имаш толкова високо мнение за себе си! И аз запомних от тази вечер, че по-страшно и от разтопен метал изгаря само онова чувство, което не искам да нарека завист, а само нараненото его на таланта. Но Джагаров беше широко скроен. Той беше поздравил цяло едно поколение поети, едно истинско ято от таланти, които оставиха широка диря в съвременната българска поезия. Неговите “птици, мои” се приемаха като подарени щедри крила за всеки дръзнал да търси слава в безкрайния маратон на мерената реч, в онова омайно чувство на свободата, което пролетта носи след дългата зима.

Нататък вечерта продължи по джагаровски, със “Запретни, Вело моме, белите ръкави”, с едно среднощно посещение в дома на поета Матей Шопкин и разбира се, през ругатните на деломайстора, който прати и поезията, и поетите, и мен по дяволите и на майната ни, защото нямаше откъде да намери друг машинист за моя влак. Талантливият литературен критик Михаил Неделчев, с когото не сме били особено близки, но струва ми се, с когото сме се ценили взаимно, пое тогава върху себе си отговорността канцеларията на вицепрезидента да ми издаде документ, за да не бъда наказван. Колко лесно ставаше всичко! Особено на думи и когато не зависи от теб. Вече години почти не се виждаме с Мишо, но и когато се случи, или гледаме в различни посоки, или само формално се поздравяваме. Не ни събра демокрацията, раздели ни. Такъв е обаче животът и Далчев е прав. Врази ти стават старите другари, и опустява медлено светът...

Накратко, осъмнахме в чайната над “Минералсувенир”. Един по един окапаха и Янко Станоев, и Мишо Неделчев. Максим Наимович духна първи. Матей си остана вкъщи, а Джагаров подпяваше от време на време, рецитираше, караше ме и аз да го правя. Някаква ранобудна съветска група шумеше на съседните маси, Джагаров току поглеждаше кръвнишки, изръмжаваше, че познава и меда, и жилото им - беше учил в литературния институт “Максим Горки” в Москва, и нямаше как да не му вярвам. Келнерът слушаше и подслушваше край нас, правеше ми някакви знаци в смисъл „по-тихо, да не се чува”, додето накрая се престраши и каза, че сега било времето да направя предложение на Георги, познавал го и знаел, че щял да приеме да си тръгнем. Така и стана.

От този ден обаче срещите ми с Джагаров продължиха. Най-често се срещахме в кабинета му в Държавния съвет. Говорехме за стихове и поети, изпитваше ме къде и колко знам, преценяваше докъде мога да стигна и какво може да ми попречи. След третата или четвъртата среща големият поет и държавник обяви, че трябва да отида да уча в литературния институт в Москва. Сигурно бе съзрял непълноти и пропуски в моите литературни познания, или пък знаеше, че това е провереният път. Аз направо подхвръкнах от радост, а като му влезе муха в главата на човек, вземе, че и си повярва. Децата бяха малки, аз вече на 32, но все едно и също повтарях - ще стане, потърпи още малко. Беше ми забранил да споделям с когото и да било това негово намерение, може би защото познаваше нравите и опасностите за едно такова начинание. И аз мълчах. Заех се обаче да чета руски книги, накупих си речници, граматика. По-едно време жена ми нещо се усъмни, може би защото жените винаги надушват отдалече задаващата се за тях опасност, додето накрая ревна! Но не казва защо.  Види ли ме с руска книга, сълзите й потичат. Висоцки да слушам, Окуджава да си тананикам, тя отиде в другата стая и се захлупи. Додето накрая се разбра каква я бях свършил. Бях болен и насън съм говорил, че нещо много се бави заминаването ми за Москва, че учебната година започна, и прочее, и прочее. Тайната ми беше станала явна и аз се заех да я успокоявам. Къде повярва, къде не, но работата се закрепи. Меракът обаче остана да ме пари отвътре.

Сега, след толкова години, се опитвам с други очи да се погледна отстрани. Бях млад, и може би господ беше отсипал и за мен някаква дарба, бях силен, и както се казва, можех влака и без локомотив да го тегля, бях необходим и онова стихотворение на Джагаров, посветено на Пеньо Пенев, сякаш че за мен бе написано...

Но нали в преследването на една мечта все се намира нещо да те препъне, тя и така, и затова си остава мечта, защото е неосъществена. С моите утежняващи обстоятелства в биографията на баща ми, с все по-засилващата се придирчивост на органите на сигурността към мен и към писанията ми, след думите на Тато при сбогуването ни, за което разказах, и особено след като и министър Васил Цанов ги повтори, какъв ти “Максим Горки”, каква ти Москва, какви пет лева!.. Нататък можеше да ме очаква единствено безмилостната мелница на още дълги години безсъници и изпитания. И умората, разбира се, заради която все не стига времето да допиша стиховете си. И така докато похабя и младост, и сили, и талант.

На това място приключвам с руските матрьошки в моя разказ и се връщам към Тато, с който вече втори час стояхме един срещу друг. Да припомня, че денят бе 11 септември 1996 г. Той слушаше видимо изненадан, че така неочаквано се е намесил в моята съдба, гледаше ме през очилата едновременно учуден и някак виновен. И промълви по-скоро на себе си, отколкото на мен - какво ли не са вършили от мое име, - и въздъхна.

За втори път почувствах, че съм сгрешил. Стана ми съвестно, че без да се усетя, към всички негови тегоби, съдебни дела и болки от хули и предателства, съвсем несъобразително и аз бях добавил горчивината на някаква странна история, която той възприе като упрек за една моя несъстояла се мечта. И за миг не смислих дори, че за човека пред мен се бе срутило цялото мироздание на живота му, всичко градено и строено от него в името на хората и България, и че той единствен от всички не се бе стъписал пред клеветите и обвиненията, и както подобава на истински държавник, с кураж и достойнство пое отговорността и за успехите, и за възхода, и за реалните грешки на растежа, държа се мъжествено и храбро пред прокурори, съдии и „свидетели”.

Засрамих се и някак инстинктивно заприбирах невлезлите в употреба касетофон и фотоапарат. Въпросът за срещата му с Кенан Еврен през 1982 г. в Евксиноград беше на върха на езика ми, но аз някак си го предъвках с недоизказаното - сега пък и дело по възродителния процес! - и добавих - докъде ли ще стигне така България? Казах го така, че и аз не се чух дори, но за моя изненада Тато се оживи, завъртя глава, слънцето се бе извъртяло и някакъв лъч се процеждаше от ъгъла на прозореца. И от него ли, не знам, но ми се стори, че очилата му блеснаха някак по-особено. Не гледаше към мен, в ръката си имаше кутия от цигари или кибрит, не зная, но той така я тупваше на масата, че тя се превърташе, той пак я тупне, тя пак се превърти, сякаш с нея отмерваше някакъв свой вътрешен ритъм. И подведени от този ритъм, думите му звучаха с паузи. Струваше ми се обаче, че говори не на мен, а диктува на някакъв невидим херодот, с който дълго бяха разговаряли по тези въпроси.

- Няма да има процес – каза Тато. - Никой няма интерес да ме направи национален герой. В съда истината ще ме защити, а народът ще научи,  ще ме оправдае и опрости... Но за България е страшно! Има един, с бяла глава, няма да му кажа името. Той България като чифлик ще я продаде и ще се връща да я наглежда... Ако вече не го е направил!..

Думите му, макар и тихи, сякаш се блъскаха в стените и стигаха до мен като рикошет, ръката му тактуваше по масата, превърташе онази кутийка, а очите ми бяха вперени все в нея. Имах чувството, че следващия път ще я изпусне. Когато погледнах лицето му обаче, останах като вцепенен. Кръвта се бе отдръпнала и носът му, с характерната гърбица, бе изтънял като на мъртвец. От върха до очилата му, по ръба на целия хребет, се бе очертала тясна тебеширено бяла ивица. Приличаше ми на пътечка, по която бе пребягал пламъкът на някакъв внезапен гняв и сега от неговите следи се оцеждаше мътилката на яростта, дълго прикривана и стаявана. Уплаших се не на шега да не се случи най-лошото. Минута ли мина, не знам, но Тато тръсна глава, вдигна ръка към тавана и като я завъртя в китката с красноречив жест рече - да поизлезем на въздух!..

Понадигна се, подпря ръка на масата, а аз изтръпнал се изправих до него да му предложа опора. Той ме подхвана под лакътя и ме поведе по пътеката, която през двора стигаше до горния му ляв ъгъл. Мълчахме. Когато стигнахме оградата, Тато промълви: “Само на това място не ме слушат.” Имаше вид като да бе попарен.

Вера Стефанова ме беше предупредила да не споменавам името Андрей Луканов.

И аз вече бях разбрал защо.